Ilieva Law firm - Attorneys and Counsellors at law

Blog

Сделка на разпореждане с недвижим имот, който е лична собственост на единия от съпрузите, без съгласието на другия съпруг, може да се окаже недействителна

Съпругът трябва да даде съгласие за разпореждането, ако имотът е семейно жилище и никой от съпрузите, общо или поотделно, не притежава друго жилище. Ако съгласие липсва, необходимо е разрешение на районния съдия.

Както отмененият Семеен кодекс от 1985 г., действал до м. октомври 2009 г., така и новият Семеен кодекс от 2009 г. (в сила от 01.10.2009 г.) предвиждат, че със семейното жилище, което е лична собственост на единия от съпрузите, не може да се сключват сделки на разпореждане (продажба, замяна) без съгласието на другия съпруг, независимо, че последният не притежава собственически права върху жилището. Изискването за съгласие на съпруга – несобственик се прилага, ако никой от двамата съпрузи или двамата заедно нямат друго жилище.

Горното изискване трябва задължително да се вземе под внимание от купувача или приобретателя при покупка или друга придобивна сделка с жилище. Липсата на съгласие на съпруга-несобственик, когато законът изисква такова, води до висяща недействителност на сделката и дава възможност на съпруга-несобственик, който не е съгласен със сделката, да я оспорва по съдебен ред като поиска обявяването й за недействителна спрямо него.

Когато липсва съгласие, разпореждането се извършва с разрешение на районния съдия, ако се установи, че не е във вреда на ненавършилите пълнолетие деца и на семейството. Това разрешение на съда не може да се оспорва от съпруга-несобственик, който и не участва в производството по постановяването му. Районният съдия преценява във всеки конкретен случай какво диктуват интересите на непълнолетните деца и семейството.

21.7.2013

Търговецът дължи възнаграждение на прокуриста независимо дали прокурата е вписана в Търговския регистър или не

Търговският закон регламентира института на прокурата като специална форма на представителство на търговците – физически и юридически лица. Всеки търговец, в т.ч. едноличните търговци и различните търговски дружества, може да определи прокурист, който представлява търговеца и управлява предприятието му срещу възнаграждение.

Упълномощаването на прокуриста трябва да бъде с нотариално заверени подписи и да се заяви от търговеца за вписване в Търговския регистър заедно със съответните изискващи се за това документи. След вписването всички трети лица са наясно, че прокуристът е надлежно представляващ търговеца и може да извършва действия и да сключва сделки от името и за сметка на търговеца. В това се изразява и т.нар. декларативно-оповестително действие на вписването.

Вписването на прокурата обаче няма отношение към въпроса дължи ли търговецът възнаграждение на прокуриста, тъй като възнаграждението има за свое правно основание мандатното договорно правоотношение между търговеца и прокуриста. То възниква от възлагането от страна на търговеца и задължаването и осъществяването от страна на прокуриста на действията и дейностите по управление на търговското предприятие. След като прокуристът е изпълнявал задълженията си в тази връзка, търговецът му дължи възнаграждение дори и когато, през времето на изпълнение на тези задължения, прокурата не е била вписана в Търговския регистър.

19.6.2013

Договорната отговорност покрива и претърпените неимуществени вреди вследствие на неизпълнението

С постановяването на Тълкувателно решение № 4 от 29.01.2013 г. по тълкувателно дело № 4/2012 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд настъпва обрат в съдебната практика.

Когато се сключва договор всяка от страните нормално очаква насрещната страна да изпълни точно и добросъвестно поетите договорни ангажименти. Не винаги обаче това се случва и в резултат изправната страна търпи различни неудобства и усложнения.

Стресът и безпокойството, както и психичният дискомфорт, накърнената лична репутация, изживените болки и страдания се разглеждат в правото като неимуществени (или морални) вреди. Те, за разлика от имуществените вреди, нямат точен паричен еквивалент, но подлежат на обезщетение в паричен размер, който се определя според обществения критерий за справедливост и съобразно конкретните факти във всеки отделен казус. Ориентир за този критерий е съдебната практика, а при съдебен спор решаващият съдебен състав го прилага съобразно собствената си преценка и вътрешно убеждение.

Доскоро, най-вече поради липсата на изрична законова уредба, съдебната практика преимуществено беше възприела консервативното становище, че неимуществените вреди, когато са причинени от договорно неизпълнение, не подлежат на обезщетяване. Обезщетение за неимуществени вреди се присъждаше при т.нар. “непозволено увреждане” или “деликт” - виновно неправомерно поведение, различно от договорно неизпълнение.

Обратът настъпи с постановяването на Тълкувателно решение № 4 от 29.01.2013 г. по тълкувателно дело № 4/2012 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд (“ВКС”), което изрично отрече консерватизмът на доминиращата до този момент съдебна практика. С него се постанови, че при реализиране на договорната отговорност може да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението на договорното задължение и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, а когато е установена недобросъвестност (знание на фактите, обуславящи по-тежката отговорност) - обезщетението е за всички преки и непосредствени неимуществени вреди. С други думи, ВКС прие, че при неизпълнение на договорно задължение отговорността за неимуществени вреди е в същите предели като отговорността за имуществени вреди. Тези предели са очертани в разпоредбата на чл. 82 от Закона за задълженията и договорите.

Тълкувателното решение е издадено във връзка с конкретен казус, свързан с отговорността на обществения снабдител - енергийно предприятие по смисъла на Закона за енергетиката спрямо потребителя на услугата. То обаче ще повлияе на огромен брой случаи, при които е налице неизпълнение или неточно изпълнение на договорни задължения, вследствие на което изправната страна търпи морални вреди. Това е възможно практически при всяко едно договорно правоотношение, независимо дали има сключен писмен или устен договор, в каква сфера е договарянето, напр. договор между търговец и потребител на услуга, граждански или облигационен договор, не на последно място трудов договор съгласно Кодекса на труда. По тези съображения препоръчително е договарящите страни да предвидят съответните гаранции за реализирането на правата си и да се защитят от потенциалните рискове още при самото договаряне.

Тълкувателното решение съдържа важна новост и в още една насока: изрично в мотивите му ВКС възприема, че юридическо лице също може да претърпи неимуществени вреди като се аргументира със законодателното разрешение на чл. 631а от Търговския закон. Въпреки че се споменава спорадично в изложението на мотивите на решението, това би могло да бъде стъпка към преодоляването на друго господстващо консервативно становище, според което юридическите лица и конкретно търговските дружества не са в състояние да претърпят неимуществени вреди, тъй като всички техни права (в т.ч. търговска репутация, маркетингов имидж, търговски марки и др.) са имуществени, освен това, като юридически лица формират воля само чрез своите органи.

2.4.2013