Договорната отговорност покрива и претърпените неимуществени вреди вследствие на неизпълнението

С постановяването на Тълкувателно решение № 4 от 29.01.2013 г. по тълкувателно дело № 4/2012 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд настъпва обрат в съдебната практика.

Когато се сключва договор всяка от страните нормално очаква насрещната страна да изпълни точно и добросъвестно поетите договорни ангажименти. Не винаги обаче това се случва и в резултат изправната страна търпи различни неудобства и усложнения.

Стресът и безпокойството, както и психичният дискомфорт, накърнената лична репутация, изживените болки и страдания се разглеждат в правото като неимуществени (или морални) вреди. Те, за разлика от имуществените вреди, нямат точен паричен еквивалент, но подлежат на обезщетение в паричен размер, който се определя според обществения критерий за справедливост и съобразно конкретните факти във всеки отделен казус. Ориентир за този критерий е съдебната практика, а при съдебен спор решаващият съдебен състав го прилага съобразно собствената си преценка и вътрешно убеждение.

Доскоро, най-вече поради липсата на изрична законова уредба, съдебната практика преимуществено беше възприела консервативното становище, че неимуществените вреди, когато са причинени от договорно неизпълнение, не подлежат на обезщетяване. Обезщетение за неимуществени вреди се присъждаше при т.нар. “непозволено увреждане” или “деликт” - виновно неправомерно поведение, различно от договорно неизпълнение.

Обратът настъпи с постановяването на Тълкувателно решение № 4 от 29.01.2013 г. по тълкувателно дело № 4/2012 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд (“ВКС”), което изрично отрече консерватизмът на доминиращата до този момент съдебна практика. С него се постанови, че при реализиране на договорната отговорност може да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението на договорното задължение и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, а когато е установена недобросъвестност (знание на фактите, обуславящи по-тежката отговорност) - обезщетението е за всички преки и непосредствени неимуществени вреди. С други думи, ВКС прие, че при неизпълнение на договорно задължение отговорността за неимуществени вреди е в същите предели като отговорността за имуществени вреди. Тези предели са очертани в разпоредбата на чл. 82 от Закона за задълженията и договорите.

Тълкувателното решение е издадено във връзка с конкретен казус, свързан с отговорността на обществения снабдител - енергийно предприятие по смисъла на Закона за енергетиката спрямо потребителя на услугата. То обаче ще повлияе на огромен брой случаи, при които е налице неизпълнение или неточно изпълнение на договорни задължения, вследствие на което изправната страна търпи морални вреди. Това е възможно практически при всяко едно договорно правоотношение, независимо дали има сключен писмен или устен договор, в каква сфера е договарянето, напр. договор между търговец и потребител на услуга, граждански или облигационен договор, не на последно място трудов договор съгласно Кодекса на труда. По тези съображения препоръчително е договарящите страни да предвидят съответните гаранции за реализирането на правата си и да се защитят от потенциалните рискове още при самото договаряне.

Тълкувателното решение съдържа важна новост и в още една насока: изрично в мотивите му ВКС възприема, че юридическо лице също може да претърпи неимуществени вреди като се аргументира със законодателното разрешение на чл. 631а от Търговския закон. Въпреки че се споменава спорадично в изложението на мотивите на решението, това би могло да бъде стъпка към преодоляването на друго господстващо консервативно становище, според което юридическите лица и конкретно търговските дружества не са в състояние да претърпят неимуществени вреди, тъй като всички техни права (в т.ч. търговска репутация, маркетингов имидж, търговски марки и др.) са имуществени, освен това, като юридически лица формират воля само чрез своите органи.

2.4.2013

За да носи работодателят отговорност за вредите от трудова злополука по чл. 200, ал. 1 от Кодекса на труда, злополуката следва да е установена като трудова по нормативния ред

При липса на влязло в сила разпореждане на длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване, с което злополуката се признава за трудова, съдът следва да отхвърли като неоснователен искът за обезщетение срещу работодателя.

Кодексът за социално осигуряване (“КСО”) и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, приета с ПМС № 263/30.12.1999 г., регламентират специален административен ред, при който злополуките, настъпили по време на, при и по повод изпълнението на трудовите задължения на работниците и служителите, се признават за трудови по смисъла на закона. Нормативните правила ясно дефинират кръга на лицата, които следва да декларират настъпването на злополуката, сроковете за това, органите, компетентни да разгледат и се произнесат по случая, вида и сроковете за произнасяне. Тази процедура завършва с издаването на обжалваемо пред административния съд разпореждане на длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 КСО за приемане или за неприемане на злополуката за трудова по утвърден формуляр.

Въпросът за установяването на факта на трудова злополука пред гражданския съд обикновено се поставя в производство по иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от Кодекса на труда - иск на пострадалия работник или служител или неговите наследници, които имат право на иск, срещу работодателя за заплащане на обезщетение за вредите от трудовата злополука. В неотдавнашната практика на съдилищата по тези дела се приемаше, че фактът на настъпване на трудовата злополука може да се установява с всякакви годни доказателства и инцидентно в рамките на образуваното съдебно гражданско производство.

В последните няколко години обаче Върховният касационен съд последователно постанови множество решения с характер на задължителна съдебна практика, с които отхвърли горното становище. ВКС възприе, че характерът на злополуката като трудова може да се установи пред гражданския съд само ако компетентният орган я е признал за такава с влязло в сила разпореждане. При отсъствието на такова разпореждане искът по чл. 200, ал. 1 от Кодекса на труда следва да се отхвърли като неоснователен. Извън съдебноадминистративното производство по оспорване на разпореждането на длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 КСО, съдът не може да контролира неговата законосъобразност.

1.6.2013

Действителна ли е сделка на разпореждане с недвижим имот – собственост на търговско дружество с ограничена отговорност без валидно прието решение на Общото събрание на съдружниците

Действителна ли е сделка на разпореждане с недвижим имот – собственост на търговско дружество с ограничена отговорност без валидно прието решение на Общото събрание на съдружниците - очаква се тълкувателно решение на Общото събрание на гражданска и търговска колегии на Върховния касационен съд.

Съгласно чл. 137, ал. 1, т. 7 от Търговския закон Общото събрание на съдружниците на дружеството с ограничена отговорност (“ООД”) взема решение за сключване на сделки на разпореждане (продажба, замяна) с недвижими имоти на ООД. Важен и спорен все още в практиката е въпросът действителна ли е такава разпоредителна сделка, ако Общото събрание на съдружниците не е приело валидно такова решение. В момента се очаква Върховният касационен съд да постанови изрично тълкувателно решение по този въпрос.

27.5.2013